Китодар Тодоров и размислите на едно дете от 90те
Той е един от любимите ми български актьори, той е Китодар Тодоров.
Знаеш ли защо ми е любим? Защото обичам сарказма, защото всеки от образите му разказва истината на новото време, на хората от двадесет и първи век, защото кара хората да се замислят по един лесен за асимилиране начин, чрез хумор. Хумор под всякаква форма - черен, саркастичен, простичък...
Няма да ти обяснявам какво, всъщност, се съдържа в клипа, изгледай го, интерпретирай го по свой си начин, замисли се, върни се назад, погледни в настоящето и мааалко по-напред...
Ще цитирам финала на "интервюто с Китодар" - "Аз не съм оптимист, аз СЪМ бъдещето. А навремето всички бяха оптимисти и кво?!"
Ще ти разкажа какво изпитах аз, докато гледах и слушах Китодар в ролята на човека на новото време... Какви спомени и чувства предизвика в мен този негов разговор с човека зад кадър.
Знаеш ли защо ми е любим? Защото обичам сарказма, защото всеки от образите му разказва истината на новото време, на хората от двадесет и първи век, защото кара хората да се замислят по един лесен за асимилиране начин, чрез хумор. Хумор под всякаква форма - черен, саркастичен, простичък...
Няма да ти обяснявам какво, всъщност, се съдържа в клипа, изгледай го, интерпретирай го по свой си начин, замисли се, върни се назад, погледни в настоящето и мааалко по-напред...
Ще цитирам финала на "интервюто с Китодар" - "Аз не съм оптимист, аз СЪМ бъдещето. А навремето всички бяха оптимисти и кво?!"
Ще ти разкажа какво изпитах аз, докато гледах и слушах Китодар в ролята на човека на новото време... Какви спомени и чувства предизвика в мен този негов разговор с човека зад кадър.
Деветдесети набор съм, не съм като повечето деветдесетарски деца, които помнят, училищния строй, всички рап и рок хитове на това време, хипарските, националистическите, анархичните и рейвърските движения (въпреки че и от тях хванах), дискотеките, морските и планински лагери (въпреки че хванах два,три) и т.н. Но помня много вълшебни мигове от това време. Чесно да ти кажа много по-хубаво беше.
Израснах в малко планинско градче - Карлово. Спомням си времената, в които мама и татко изплащаха апартамента ни и в същото това време в страната бе тотална мизерия. Бях много малка. Помня как мама постоянно месеше питки, защото нямахме пари да си купим хляб, помня и една тежка вечер, (мама все още си я спомня със сълзи на очи) в която я попитах кога ще си купим хляб, а тя се разплака и ме прегърна и каза "Боже до къде стигнах, детето ми да иска хляб, а не шоколадови бонбони). Беше тежко, да.
Тати ме водеше с него на работа в поделението, защото в детската градина ме тъпчеха с месо, което повръщах, биеха ни с огромна линия, защото не искахме да спим по обяд и т.н. Та мама побесня един ден, събра ми багажа и от тогава ту при нея, ту при тати на работа.
В поделението беше изключително забавно, всички се държаха много добре с мен и ми се радваха, играеха си с мен. Гледах как баща ми подготвя войниците за различни полеви ситуации. Не ги караше да копаят, не ги наказваше, беше приятелски настроен како и те към него.
Баща ми ме научи да се бия, да стрелям с пушка, с прашка, да бъда горд и самостоятелен човек без да ми се кара, без да ме бие, казваше ми само "А, то това си е за теб, бе мойто момиче". Да ти кажа доста се спичах от тази приказка. Дори подсъзнанието ми нямаше как да се оправдае, че не съм направила нещо както трябва, защото са ми се карали и защото съм била стресирана или пък обратно да направя нещо и да се успокоя, че така са казали мама и тати. Не, всичко което правех знаех, че е за мен, че ще се отразява на моя успех в училище, на моя имидж в приятелските среди и т.н. Затова гледах винаги да съм изрядна.
Щастлива съм, че растнах във времето когато постоянно хората си ходеха на гости, събираха се по две - три семейства. Жените готвеха и си клюкареха, мъжете печаха мръвките, поддържаха огъня, свиреха на китари, пееха песни, колеха прасета... А децата си играеха заедно на различни игри - жоминка, стражари и апаши, нервички, подаръци, ластик, дама, шоколад, охлюв, ръбчета, развален телефон, фунийки, комбита и т.н. Лятото излизахме повече от петнадесет деца навън и играехме от сутрин до вечер. В събота и неделя всички играехме пред блока, докато някоя от майките ни не извика силно през прозореца "МИЛИОН И ЕДНО ЖЕЛАНИЯЯЯЯЯ" бяхме по-бързи от светлината дори не си казвахме чао, просто зарязвахме всичко и тичахме да гледаме Кака Лара.
По жътва бе най-хубаво. Тогава излизат светулките. По цели нощи гонехме светулки, лепяхме си ги по челата търчахме като луди, смеехме се,бабите ни постоянно ни се връзваха на акълите,играеха си с нас.
Една от любимите ми игри беше с баба ми когато спираше тока, лежахме в тъмнината и играехме на "Таман - таман тежкадара" (напр. Таман - таман тежкадара, първата буква на предмета е "Т" и другия трябва да я познае). Липсват ми звуците на града, дори сладкия въздух от това време, всичко ми липсва. Липсват ми и моментите, в които баба ни събираше и ни четеше грузински приказки накрая заспиваше до куп книги и деца в изкривени пози, но пък с усмивки на лицата.
Обожавах да прекарвам време с братовчедите ми. С батко всеки ден беше изпълнен с щастие и интересни преживявания. Няма да забравя как един ден той реши да поправи пейката на баба, но имахме само ръчна бургия и цял ден дълбахме дупки в новите дъски, но накрая стана чудна пейка.
Постоянно киснех при братовчедка ми. Излизахме с нейните комшии играехме на различни игри. Тя беше и все още е, много креативна личност. По това време беше царица на модата в градчето. Взимах пример от нея, опитвах се да я копирам, все детски истории. Никога няма да забравя как се обръщаше към мен когато я ядосам "Спри с това, защото след малко ще те скалпирам!" и аз замръзвах на място.
Така се забавлявахме, правехме и много пакости. Аз обичах да хвърлям камъни на разни места, счупих стъклото на колата на съседа, стана на сол... Година - две по-късно спуках на сестра ми главата с огромен камък ... Пълен ужас...
Беше забавно, не на сестра ми пръснатата глава, а това време, в което нямаше компютри, играехме навън от сутрин до вечер, ходехме по гостита, при бабите ...
През 2000та година адски много хора напуснаха държавата с надежда за по-добро бъдеще за децата си. Мама бе една от хората заминали без да знаят къде отиват, при кого, дали ще се справят...Тази 2000г.бе годината, в която хората жертваха всичко в името на семействата си.
Благодаря ти мамо! За мен ти си най-силната жена на света!
И така...
Израснах в малко планинско градче - Карлово. Спомням си времената, в които мама и татко изплащаха апартамента ни и в същото това време в страната бе тотална мизерия. Бях много малка. Помня как мама постоянно месеше питки, защото нямахме пари да си купим хляб, помня и една тежка вечер, (мама все още си я спомня със сълзи на очи) в която я попитах кога ще си купим хляб, а тя се разплака и ме прегърна и каза "Боже до къде стигнах, детето ми да иска хляб, а не шоколадови бонбони). Беше тежко, да.
Тати ме водеше с него на работа в поделението, защото в детската градина ме тъпчеха с месо, което повръщах, биеха ни с огромна линия, защото не искахме да спим по обяд и т.н. Та мама побесня един ден, събра ми багажа и от тогава ту при нея, ту при тати на работа.
В поделението беше изключително забавно, всички се държаха много добре с мен и ми се радваха, играеха си с мен. Гледах как баща ми подготвя войниците за различни полеви ситуации. Не ги караше да копаят, не ги наказваше, беше приятелски настроен како и те към него.
Баща ми ме научи да се бия, да стрелям с пушка, с прашка, да бъда горд и самостоятелен човек без да ми се кара, без да ме бие, казваше ми само "А, то това си е за теб, бе мойто момиче". Да ти кажа доста се спичах от тази приказка. Дори подсъзнанието ми нямаше как да се оправдае, че не съм направила нещо както трябва, защото са ми се карали и защото съм била стресирана или пък обратно да направя нещо и да се успокоя, че така са казали мама и тати. Не, всичко което правех знаех, че е за мен, че ще се отразява на моя успех в училище, на моя имидж в приятелските среди и т.н. Затова гледах винаги да съм изрядна.
Щастлива съм, че растнах във времето когато постоянно хората си ходеха на гости, събираха се по две - три семейства. Жените готвеха и си клюкареха, мъжете печаха мръвките, поддържаха огъня, свиреха на китари, пееха песни, колеха прасета... А децата си играеха заедно на различни игри - жоминка, стражари и апаши, нервички, подаръци, ластик, дама, шоколад, охлюв, ръбчета, развален телефон, фунийки, комбита и т.н. Лятото излизахме повече от петнадесет деца навън и играехме от сутрин до вечер. В събота и неделя всички играехме пред блока, докато някоя от майките ни не извика силно през прозореца "МИЛИОН И ЕДНО ЖЕЛАНИЯЯЯЯЯ" бяхме по-бързи от светлината дори не си казвахме чао, просто зарязвахме всичко и тичахме да гледаме Кака Лара.
По жътва бе най-хубаво. Тогава излизат светулките. По цели нощи гонехме светулки, лепяхме си ги по челата търчахме като луди, смеехме се,бабите ни постоянно ни се връзваха на акълите,играеха си с нас.
Една от любимите ми игри беше с баба ми когато спираше тока, лежахме в тъмнината и играехме на "Таман - таман тежкадара" (напр. Таман - таман тежкадара, първата буква на предмета е "Т" и другия трябва да я познае). Липсват ми звуците на града, дори сладкия въздух от това време, всичко ми липсва. Липсват ми и моментите, в които баба ни събираше и ни четеше грузински приказки накрая заспиваше до куп книги и деца в изкривени пози, но пък с усмивки на лицата.
Обожавах да прекарвам време с братовчедите ми. С батко всеки ден беше изпълнен с щастие и интересни преживявания. Няма да забравя как един ден той реши да поправи пейката на баба, но имахме само ръчна бургия и цял ден дълбахме дупки в новите дъски, но накрая стана чудна пейка.
Постоянно киснех при братовчедка ми. Излизахме с нейните комшии играехме на различни игри. Тя беше и все още е, много креативна личност. По това време беше царица на модата в градчето. Взимах пример от нея, опитвах се да я копирам, все детски истории. Никога няма да забравя как се обръщаше към мен когато я ядосам "Спри с това, защото след малко ще те скалпирам!" и аз замръзвах на място.
Така се забавлявахме, правехме и много пакости. Аз обичах да хвърлям камъни на разни места, счупих стъклото на колата на съседа, стана на сол... Година - две по-късно спуках на сестра ми главата с огромен камък ... Пълен ужас...
Беше забавно, не на сестра ми пръснатата глава, а това време, в което нямаше компютри, играехме навън от сутрин до вечер, ходехме по гостита, при бабите ...
През 2000та година адски много хора напуснаха държавата с надежда за по-добро бъдеще за децата си. Мама бе една от хората заминали без да знаят къде отиват, при кого, дали ще се справят...Тази 2000г.бе годината, в която хората жертваха всичко в името на семействата си.
Благодаря ти мамо! За мен ти си най-силната жена на света!
И така...
Пораснахме, отдалечихме се с времето, всеки тръгна по своя път,кой в друг град, кой се омъжи/ ожени,кой създаде семейство, но сладките спомени останаха. Не, не беше време, в което всеки имаше кола, възможност за образование или пък възможност да отрупа масата с вкусотии внос от Европа. Пътищата бяха на дупки, кърпехме си дрехите, нямахме пари за нови, всяка стотинка се смяташе и пресмяташе, месеца едва се "връзваше", но беше весело въпреки нищетата. Хората бяха социални, събираха се, общуваха си, помагаха си, строяха къщи заедно срещу топла супа и две-три ракии...
Мъжете поправяха всичко вкъщи, жените готвеха вкусотии, децата бяха щастливи.
Нямахме нищо, но всъщност имахме всичко!
Сега имаме автомобили, първокласни пътища, изобилие от вкусна храна била тя и нездравословна, компютри, социални мрежи, право на глас, големи заплати (чат-пат), възможност за образование (с лишения,естествено), имоти (някои), лични фирми, възможност да пътуваме без проблеми извън страната и т.н. и т.н...
Но имаме ли себе си, имаме ли онова безгрижното приятелство и отборния дух. Имаме ли онези красивите и сладки спомени. Кой е до нас, как контактуваме, какви са ценностите и традициите ни? Останаха ли ни такива?
Това сме ние - куп спомени на оптимисти от миналото. Това сме ние,вече, хората пред компютрите, които създават революции в социалните мрежи, протестират и оправят държавата пак там,във Фейсбук.
Това сме ние, ние сме бъдещето и кво?
Мъжете поправяха всичко вкъщи, жените готвеха вкусотии, децата бяха щастливи.
Нямахме нищо, но всъщност имахме всичко!
Сега имаме автомобили, първокласни пътища, изобилие от вкусна храна била тя и нездравословна, компютри, социални мрежи, право на глас, големи заплати (чат-пат), възможност за образование (с лишения,естествено), имоти (някои), лични фирми, възможност да пътуваме без проблеми извън страната и т.н. и т.н...
Но имаме ли себе си, имаме ли онова безгрижното приятелство и отборния дух. Имаме ли онези красивите и сладки спомени. Кой е до нас, как контактуваме, какви са ценностите и традициите ни? Останаха ли ни такива?
Това сме ние - куп спомени на оптимисти от миналото. Това сме ние,вече, хората пред компютрите, които създават революции в социалните мрежи, протестират и оправят държавата пак там,във Фейсбук.
Това сме ние, ние сме бъдещето и кво?
Коментари
Публикуване на коментар