Впечатляващо, не мисля
На двадесет и шест години съм. Възраст, в която се чувстваш малък и в същото време осъзнаваш, че нямаш време за губене. Може би съм емоционално счупена и разбъркана като английска закуска (яйца с бекон). Казвам, може би, защото никой не знае дали до този момент е преживял достатъчно, за да се счупи и да разбърка парченцата... За сега знам само, че рядко се впечатлявам от каквото и да било - мъже, жени, лъжи, постижения, истории, на които хората реагират с оцъклени очи или със смях до сълзи, болката на хората от несподелените любови, семейните битки и т.н.
Апатията е на стабилно ниво, в същото това време, пък, искам нещо, ама и аз не знам какво, абе женска работа...
Тези неща не ме впечатляват, защото, вярвай ми преживяват се. Някой не отвръща на чувствата ти и к'во, да не е последният на света? Ще кажеш: Да, ама за мен е! Ама утре ще се появи друг последен и вдругиден още един и така нататък... За всички ситуации се отнася, не само за любовите. Нещата се случват, защото трябва, защото животът ти трябва да се подреди в най-добрия за теб вариант. Не го разбираш... Някой ден ще го разбереш!
Не знам забелязавал ли си, че някои грешки или събития в живота ти се превръщат в ужасно изморителен кръговрат. Всяка година едно и също, по едно и също време. Е, това е така, защото не си си научил урока и вселената те поставя в тази ситуация постоянно с надеждата един ден крушката да светне и да вземе да ти се отвори вратата към новия хоризонт.
Не се впечатлявам от това и тези драми ми се струват смешни, защото са плод на объркани чувства и недоизказани думи. Не се впечатлявам от това, защото преди да застана над студеното тяло на скъпия ми човек, дори не го прегърнах за довиждане и не му казах колко много е той за мен.
Сега го правя... Казвам на хората колко означават за мен, дори рядко някой да означава нещо. Сега мисля по различен начин. Просто гледам реално над нещата и смятам, че не е нужно да си съсипваш живота, защото някой е решил, че не сте един за друг. Не е нужно да губиш времето си в самосъжаление и депресии, защото просто няма смисъл. Твоя човек никога няма да те остави. Така както ти, така и той ще знае, че сте един за друг и точка.
Не е страшно да ти кажат, че има друг, не е страшно да ти кажат, че няма смисъл да сте заедно, не е страшно да си тръгнат и да те оставят, не е страшно да те уволнят от работа, не е страшно да пренебрегнат решенията ти, да не оценят труда ти и т.н.. Има по-страшни и необратими неща. В такива моменти можеш да си кажеш просто - Добре, бъдете щастливи и благодаря за времето, което споделихме! Защото дори два месеца с някой са урок за напред, стига да гледаш трезво над нещата и да вземеш само плюсовете от времето, споделено с човек или хора, които всъщност не са се оказали твоите.
Не се впечатлявам от лъжите и противоречията на хората. Толкова са ме лъгали, че когато ми кажат - Добро утро, първо търся прозорец, чрез който да се уверя, че е сутрин, а не вечер. Понякога да си толкова недоверчив е огромен проблем. Това е една бариера, която поставяш пред себе си и рядко някой може да премине през нея. Бариера, която гони добро и зло.
Хубавото е, че като ти говорят поредните лъжи се усмихваш и казваш - Даааа, да, да, да... Поле си правиш каквото искаш и въобще не си го слагаш. Не ми пука за хората, които ме лъжат, харесва ми да гледам самодоволните им физиономии тип "Глей как я метнах тая". Харесва ми да удовлетворявам нуждата на хората да живеят в лъжа. Лошото е, че реагирам по този същия начин и за неща, за които трябва поне мааалко емоция да вложа.
Не се впечатлявам от постиженията на хората или своите. Нали за това живеем, за да постигаме. Радвам се много за всеки мой познат постигнал нещо стойностно в живота си и давам всичко от себе си да го подкрепям и да го карам да постига още и да се развива. Както и аз не се задържам много на някое мое постижение. Ок! Постигнах целта, продължавам наред към следващата. Няма време за губене в увации и поклони.
Не ме впечатляват и историите на хората, дали лоши или хубави. Сядам изслушвам, разбирам, общувам, помагам, ако мога, успокоявам и толкова. С хубавите истории е същото - изслушвам, разбирам, общувам, радвам се ... Преди години преживявах с хората всяка история, с мен рядко някой преживяваше историите. От самосебе си спря да ме вълнува пряко какво се случило с еди-кой си, ама как и защо станало, какво му било и т.н.
Пука ми, но рядко и не за всеки.
Въпреки всичко това, аз съм човек, добре де ... жена (хаха), която ще те изслуша, ще ти даде съвет (ако може), ще се вслуша в твоя съвет, ще се отнесе с разбиране, няма да те съди, ще запази тайните ти, ще те подкрепи или ще ти шибне два шамара и ще те прати в правилната посока. Няма да ревнува, няма да се опитва да те задържи, няма да тича след теб, защото това е неестествено и не води до стойнотни взаимоотношения, ще се отнася добре с новите ти завоевания, няма да прави и търпи драми, няма да търпи лъжи, просто ще си тръгне тихо като преди това ти е казала защо.
Апатията е на стабилно ниво, в същото това време, пък, искам нещо, ама и аз не знам какво, абе женска работа...
Тези неща не ме впечатляват, защото, вярвай ми преживяват се. Някой не отвръща на чувствата ти и к'во, да не е последният на света? Ще кажеш: Да, ама за мен е! Ама утре ще се появи друг последен и вдругиден още един и така нататък... За всички ситуации се отнася, не само за любовите. Нещата се случват, защото трябва, защото животът ти трябва да се подреди в най-добрия за теб вариант. Не го разбираш... Някой ден ще го разбереш!
Не знам забелязавал ли си, че някои грешки или събития в живота ти се превръщат в ужасно изморителен кръговрат. Всяка година едно и също, по едно и също време. Е, това е така, защото не си си научил урока и вселената те поставя в тази ситуация постоянно с надеждата един ден крушката да светне и да вземе да ти се отвори вратата към новия хоризонт.
Не се впечатлявам от това и тези драми ми се струват смешни, защото са плод на объркани чувства и недоизказани думи. Не се впечатлявам от това, защото преди да застана над студеното тяло на скъпия ми човек, дори не го прегърнах за довиждане и не му казах колко много е той за мен.
Сега го правя... Казвам на хората колко означават за мен, дори рядко някой да означава нещо. Сега мисля по различен начин. Просто гледам реално над нещата и смятам, че не е нужно да си съсипваш живота, защото някой е решил, че не сте един за друг. Не е нужно да губиш времето си в самосъжаление и депресии, защото просто няма смисъл. Твоя човек никога няма да те остави. Така както ти, така и той ще знае, че сте един за друг и точка.
Не е страшно да ти кажат, че има друг, не е страшно да ти кажат, че няма смисъл да сте заедно, не е страшно да си тръгнат и да те оставят, не е страшно да те уволнят от работа, не е страшно да пренебрегнат решенията ти, да не оценят труда ти и т.н.. Има по-страшни и необратими неща. В такива моменти можеш да си кажеш просто - Добре, бъдете щастливи и благодаря за времето, което споделихме! Защото дори два месеца с някой са урок за напред, стига да гледаш трезво над нещата и да вземеш само плюсовете от времето, споделено с човек или хора, които всъщност не са се оказали твоите.
Не се впечатлявам от лъжите и противоречията на хората. Толкова са ме лъгали, че когато ми кажат - Добро утро, първо търся прозорец, чрез който да се уверя, че е сутрин, а не вечер. Понякога да си толкова недоверчив е огромен проблем. Това е една бариера, която поставяш пред себе си и рядко някой може да премине през нея. Бариера, която гони добро и зло.
Хубавото е, че като ти говорят поредните лъжи се усмихваш и казваш - Даааа, да, да, да... Поле си правиш каквото искаш и въобще не си го слагаш. Не ми пука за хората, които ме лъжат, харесва ми да гледам самодоволните им физиономии тип "Глей как я метнах тая". Харесва ми да удовлетворявам нуждата на хората да живеят в лъжа. Лошото е, че реагирам по този същия начин и за неща, за които трябва поне мааалко емоция да вложа.
Не се впечатлявам от постиженията на хората или своите. Нали за това живеем, за да постигаме. Радвам се много за всеки мой познат постигнал нещо стойностно в живота си и давам всичко от себе си да го подкрепям и да го карам да постига още и да се развива. Както и аз не се задържам много на някое мое постижение. Ок! Постигнах целта, продължавам наред към следващата. Няма време за губене в увации и поклони.
Не ме впечатляват и историите на хората, дали лоши или хубави. Сядам изслушвам, разбирам, общувам, помагам, ако мога, успокоявам и толкова. С хубавите истории е същото - изслушвам, разбирам, общувам, радвам се ... Преди години преживявах с хората всяка история, с мен рядко някой преживяваше историите. От самосебе си спря да ме вълнува пряко какво се случило с еди-кой си, ама как и защо станало, какво му било и т.н.
Пука ми, но рядко и не за всеки.
Въпреки всичко това, аз съм човек, добре де ... жена (хаха), която ще те изслуша, ще ти даде съвет (ако може), ще се вслуша в твоя съвет, ще се отнесе с разбиране, няма да те съди, ще запази тайните ти, ще те подкрепи или ще ти шибне два шамара и ще те прати в правилната посока. Няма да ревнува, няма да се опитва да те задържи, няма да тича след теб, защото това е неестествено и не води до стойнотни взаимоотношения, ще се отнася добре с новите ти завоевания, няма да прави и търпи драми, няма да търпи лъжи, просто ще си тръгне тихо като преди това ти е казала защо.
Коментари
Публикуване на коментар